„Кой можеше да си помисли?“: смесените бракове по време на социализма в България като предизвикателство срещу социалните норми, дързост на въображението и ключ към други светове

18765737_10212950457387183_4376295621043137783_n

Снимка на Маги Назер и майка й, Снежанка Пондева

През последните години паметта и помненето се обособяват като значим фактор в житейската ми философия, в която отеква Сократовия завет: „Неизследваният живот не заслужава да бъде живян.“ Изследването на живота ми, на семейната ни история, на преживяното в детството като следствие на редица политически, икономически и психоемоционални въздействия и – смея да кажа- травми, стигащи до мен чрез семейството ми, са се обособили като продуктивно поле за интроспекция в живота ми. Чрез този важен за мен личен процес, който обаче обхваща спомени, преживявания и както осъзнавани, така и предаващи се без критично осмисляне послания за живота и другите, интернализирани чрез дългогодишното и дълбоко взаимодействие с близките и роднините ми, се старая да „осветя“ тъмните полета, както и да потърся „сянката“ на тези спомени и преживявания, които самата аз като действащо лице или пряк потърпевш съм склонна да разглеждам като „истинни“ в един абсолютен абстрактен смисъл.

Настоящият проект, в рамките на който разглеждам функции на смесените бракове по време на социалистическия период в България, се основава на дълбочинно интервю, което проведох с майка си, Снежанка Пондева, в което тя сподели своите преживявания и спомени за началото на връзката си с моя покоен баща-палестинец, Мохамад Сабри Назер. В рамките на двучасовото интервю, което проведохме, майка ми разказва трудностите, които с баща ми е трябвало да преодолеят, за да встъпят в граждански брак, както и спомените и впечатленията й за отношението към брака й от страна на роднини, приятели, колеги и абстрактните, но възприемани като тотални арбитри за морал и достоен начин на живот, „Общество“ и „Държава“.

Както вече споменах, изследванията на семейната ни история, не са нещо ново за мен. Майка ми стотици пъти ми е разказвала тези „едни и същи истории“, които винаги слушам с голям интерес (провокирайки голямо недоумение у брат ми), защото никога не са съвсем същите. Въпросът за „истинността“ на сведенията, получени чрез метода на устната история, е бил обсъждан от много изследователи преди мен. Изборът ми да използвам устна история като метод за събиране на данни няма за цел да твърди, че представените от събеседничката ми събития са се случили напълно, както са описани, и че представят „обективната“ реалност, така както е била. Въпреки това изборът ми се осланя на желанието да „съучаствам“ в документирането на ежедневните преживявания на жените, които в по-голямата част от историята на човечеството са били изключени от процесите на създаване на исторически сведения и за които поради тази причина знаем недостатъчно (Sangster, 1994).

Преди две години проведох серия от интервюта с майка ми като материал за книга, която пиша. Някои истории, записани тогава, бяха преповторени в рамките на дълбочинното интервю, което разглеждам тук. В този разговор от една страна се изненадах, че майка ми не пожела да обсъжда някои въпроси, за които иначе сме си говорили, както и че потапянето в спомените за социалистическия период изведе на яве отношение към режима, което не беше очакваната от мен „носталгия по миналото“, нерядко изразявана от нея в разговори с други роднини. В моментите когато не обсъждаме ежедневието си, а вместо това успяваме да създадем диалогично пространство, в което общуваме не през призмата на социалните си роли на майка и дъщеря, си припомням колко интересен човек е майка ми, че е имала живот и преди ражданията на мен и брат ми (особено предвид това, че майка ми ме е родила на 39-годишна възраст, поради здравословни проблеми, които са я възпрепятствали да има деца по-рано) и че този живот носи не по-малко продуктивен потенциал от която и да било друга тема за изследване.

Подобни моменти на „скъсване“ с ограничаващата детска представа за жената като същество, съдържащо и изчерпващо се в ролята на майка, бяха от голяма помощ за подготовката ми за настоящия проект. В рамките на дълбочинното интервю, което проведохме, се опитах да пресъздам именно такова пространство, като подходих „професионално“, отправяйки покана към майка ми да я интервюирам, подготвяйки въпросник, който да дава известна рамка на разговора и да ни позволи да адресираме разнообразие от теми, свързани с предмета на изследването. Наред с това се отнесох с разбиране към нежеланието й да обсъжда определени въпроси и с уважение към отделеното време и готовността за предприемане на едно своеобразно пътуване в миналото.

Този подход на биографично и донякъде автобиографично изследване на аспекти на социализма беше нов за мен, но вдъхновението за него беше частично обусловено и от работата на Саня Потконяк (2012), която изследва отношението към социалистическия строй в Югославия през призмата на преживяванията и спомените на майка си и баба си, както и на собствените си спомени, преживявания и нагласи към този период, в който е родена и израснала.

Смесените бракове по време на социализма

Научната литература, свързана с междуетническите бракове в рамките на Съветския Съюз, е обширна. Съвременниците на режима са оставили значително количество теоретични писания за междуетническите бракове, които по нареждане на Комунистическата партия и с оглед на нейната идеология, са били представяни като възможност за „интернационализация чрез премахване на етническата дискриминация“ (Gorenburg, 2006, стр. 146) и манифестация на „приятелството между народите“. Тази идеологическа политика се възприема като причина за ръста на междуетническите бракове след Революцията от 1917 г. и след Втората световна война (Пономарев, 1983 г., цитиран от Gorenburg, 2006).

В рамките на Съветския съюз междуетническият брак е представян като ключ към популяризирането на „прогресивните“ ценности в Съветския съюз и скъсването с традиционализма. Встъпването в междуетнически бракове се свързвало с по-егалитарни отношения между съпрузите, общо домакинство извън дома на родителите, по-активно участие в обществения живот, по-висока вероятност да се говори руски вкъщи и пр. (Gorenburg, 2006).

Според Ана Кръстева в сборника „Имиграцията в България“ от 2005г. „комунизмът конструира фигурата на “Другия”, на “врага” като социална или политическа фигура (“буржоа”, “кулак”, “империалист”), пост-комунизмът – като етническа“ (Кръстева, 2005, стр. 10). В България комунистическият режим, както може да се заключи и от биографичния разказ на майка ми, представен в настоящата работа, не поощрява смесените бракове, но в научната литература за периода липсва информация за това.

Арабската имиграция в България преди 1989г.

В началото на 60-те години на ХХ век като част от идеологическата борба на социалистическите страни срещу Запада се установява политика за привличането на млади хора от “развиващите” се страни за обучение в български университети, военни училища и други образователни институции (Желязкова, Григоров, Димитров, 2005). До 80-те години са приети десетки хиляди младежи, като през 1965 г. е създаден специализиран Институт за чуждестранни студенти (ИЧС), който да съдейства на големия брой международни студенти. През това време България сключва споразумения с редица страни от региона на Близкия и Среден Изток.

Първата вълна от чужденци в България се съставлява от младежи между 20 и 30 години, като е еднородна спрямо следващата емиграционна вълна от този регион след 1989г. Мнозинството от тези млади хора пребивават в страната за времето на своето следване (3-7 години), след което се завръщат в родните си страни, като само малка част от тях, сключили брак с българки, остават да живеят в България за постоянно (Желязкова, Григоров, Димитров, 2005). Географската близост до Сирия, Палестина и Ирак определя по-големият брой на студенти от споменатите държави.

Биографично измерение на смесените бракове в житейската история на една 66-годишна жена

Майка ми, Снежанка Минкова Пондева, е родена през 1954 година, в къща в софийския квартал Лозенец, която баба й, австроунгарка, построява заедно с българския си съпруг, с когото осиновяват дете – моята бъдеща баба, Магдалена Йохан Бонева. Бащата на Снежанка е бил военен, докато майка й напуска училище на 15-годишна възраст, поради ранната смърт на баща си и невъзможността на майка си да намери работа, тъй като след настъпването на социалистическия режим заради произхода си е причислявана към вражеските „немци“. Детството на Снежанка е силно повлияно от разтрогването на брака между собствените й майка и баща, поради което петчленното семейство, включващо три деца, остава на грижите на нейните майка и баба и се сблъсква с много материални ограничения и несигурност.

Като млад човек новите за времето начини за забавления са я интригували, но си е давала сметка за социалните очаквания от жените:

В онзи период се ходеше по дискотеки (…) вече когато следвах (отидох за първи път на дискотека), защото те тогава бяха 2-3 дискотеки, и за да се отиде в тях, то беше специална едва-ли-не подготовка. Не пускаха, имаше много желаещи и трябваше или някой да ти уреди, или пък да чакаш там… и доста време, докато те пуснат.

Помня, че бях вече завършила, когато отидох с две приятелки, някъде 78-ма година… След това вече нашумяха, отвориха се много дискотеки, но в този период още не бяха много заведения, плюс това бяха и скъпи. Заплатите бяха още по-малки от сега… Беше много хубаво… Самото осветление, обстановката, музиката.

Иначе, не че ние не сме си правили (събирания), в този период си правихме купони вкъщи, когато имаше рожден ден или някакъв празник се празнуваше вкъщи. По дискотеките бяха само млади, до към 25-годишни. Те възрастните просто не си и представяха явно да отидат на дискотека и да танцуват. Защото определено тогава само се танцуваше. Е, и пиеше се, но не както в сегашни времена само да се пие, хората да седят и да не танцуват.

Тогава хората пийваха по малко за настроение нещо и то това нещо влизаше в самия куверт. Алкохолът не беше евтин, но и тогава хората някакси не… поне хората, с които аз се движех не бяха въздържатели, но и не бяха алкохолици, пиеха съвсем по малко. Една бутилка, да кажем, тогава се пиеше водка, половин бутилка не можеше за цяла вечер да я изпие цялата компания…

Някакси самата обстановка, всичките тея морални задръжни процеси оказваха влияние върху това. Не се гледаше с добро око на които пият, особено пък на жени. Аз не съм се притеснявала, защото съм пиела съвсем по малко, но не съм си представяла да се напия, такъв беше морала в това време. Много рядко съм виждала по улицата така някой да пее весело, друг да казват: „Ето, тоя се е напил“. Бяха изключения.

Въпреки че е имала романтични връзки преди брака си, не ги описва като трайни или сериозни. Фокусирала се е върху завършването на образованието си – първо училищното, а после и университетско. След училищно състезание по първа помощ в 9 клас, решава, че иска да следва медицина, като поради някои обстоятелства учи за медицинска сестра. Разказва, че образованието по това време е изисквало „много концентрация и време“, а събиранията са ставали стриктно по повод: „не отиваш – ей, сега си решил да отидеш на дискотека – и тръгвате натам с компания. В летния период, през ваканции… събирали са се хората особено когато сме били по бригади или някакви почивки, ако сме си правили, но пак беше много по-дозирано, много по-малко“.

Има първия си приятел, след като завършва университета. Когато я моля да ми разкаже повече за това, казва, че тези въпроси са й неудобни, затова я питам дали по нейни впечатления хората в това време са имали ограничения, свързани със сексуалното им поведение.

По това време нямаше връзки без брак. Много се държеше (на девствеността). Не, че е имало фатализъм, ако не е девствена, ще я убият, но определено беше доста желателно. Не се възприемаше жената да живее с мъж без брак. Просто обществото ги заклеймяваше. Значи, тя може да се среща, да има някаква романтична, сексуална връзка, но в никакъв случай да живеят под един покрив постоянно, да имат семейство без брак. Милицията ги гонеше такива, осъждаше ги като изключително неморални връзки, санкционираха си, глобяваха. Но това е било изключителна рядкост.

Аз си спомням там в квартала, имаше една, студентка беше от провинцията и живееше с някакъв студент, и то беше… (прави пауза) едва ли не все едно марсианец е пристигнал на посещение. (Бел. Автора: питам я, „Но за кого е било така, за хората там, където сте живели…?“) За обществото, за всички. Това е, нямаше съжителство без брак, приятелство – да, но да живеят под един покрив и да имат деца, както е сега – абсурд.

(„Семействата им ли са ги отричали?“) Семействата, обществото, институциите, милиция тогава беше. Двойките ги глобяваха, принуждаваха ги или да се женят, или всеки да заминава кой откъде е, но в никакъв случай не се разрешаваше това. Сега, не знам дали са ги интернирали, защото аз и съм била сравнително малка в периода, когато живееше до нас тази жена, била съм 11-12-годишна… Знам, че в един момент и двамата изчезнаха, какво е станало точно, не знам.

Хората безкрайно ги обсъждаха. Не „обсъждаха“, а „осъждаха“. Просто никой не възприемаше. Приемаше се като разпуснатост, като нещо много пропаднало. Не се правеше. Тези, които имаха мимолетни връзки, то не се афишираше. Да демонстрират, че имат връзка, било е… нито родители разбират, скрито от близки, от познати, от обществото.

Разказва ми, че след студентските си години и преди да се ожени, в нейния колегиален кръг е имало две рускини, оженени за български мъже. Те не били приети с „охота“ от околните, самата тя не харесвала едната от тях, защото била живяла в България трийсет години, а не говорила български добре. Казва, че от майка си се е научила да не дели хората „на съсловия, на произход“ и не е гледала на тях като на „нещо по-различно“. Питам я дали е имало контрацептиви по това време, а тя възкликва шеговито: „ми, разбира се, че е имало, ние да не сме живели през пещерната ера!“. Продавали са се в аптеките, но „не във всяко павилионче, на всяка крачка.“

Спомня си, че е имало период (76 – 78год. по нейни спомени), в който абортите са били забранени:

Бях в университета тогава и имахме една от випуска, която се беше самоубила, защото правила опити за аборт и завършили фатално. Тогава беше абсурд, освен ако няма някой приближен лекар, който ако си слага главата в торбата да направи аборт на жена, която не е раждала. И дори беше забранено да се правят аборти на жена с едно дете. Позволиха абортите след това, защото започнаха много ей такива смъртни случаи и много тежки последици, с тежки кръвоизливи, едвам ги спасяваха… Защото човек ако не желае да ражда и става като насила…, търси какви ли не методи, за да се спаси, тъй наречено…

Самата тя не се е притеснявала за забременяване, защото твърди, че не е имало нужда. Тя самата е имала обширни медицински познания, но смята, че тогава хората са имали много ниска култура по тези въпроси. Между приятелки се е говорело, но за разлика от сега не е имало много източници на информация по темата и голяма част от хората не са имали знания за безопасен секс.

Нивото на здравната култура е много по-високо сега. Имаше си книги (за секса), стига да искаха да ги четат, но повечето бяха специализирани, имам предвид медицински. Имаше и списания, здравни… Имаше едно списание „Здраве“, в него имаше статии за предпазване от нежелана бременност, от полово предавани болести. Стига да иска да се обърне внимание, но…

Списанията се продаваха свободно, но хората бяха някакси по-ограничени и както сега са се вторачили в игри на компютри или в чатене, тогава пък се четяха вестници „Стършел“, комични някакви. Имаше си много сериозни хора, но и много непросветени. Тогава действително малко се застъпваше в биологията, имаше само няколко урока за човешкото тяло, за забременяване, за раждане в гимназията и това е. Родителите имаха някакъв фалшив морал или разбирания,  тези теми да не се зачеркват, да не се събужда криворазбран интерес или пък не всички бяха достатъчно просветени… За да просвещаваш, ти трябва да си чел, да знаеш в тази област…

Повечето научаваха (за секса) от свои по-възрастни приятелки, от някоя леля, от някоя братовчедка… ей, такива. Така си предаваха информацията.

(„Т.е. искаш да кажеш, че част от хората не са знаели какво ги очаква преди да им се случи?“) Има го и тоя момент. Като ти казвам, че имаше литература, много учебници, но стига да желаеш да ги четеш. До края на гимназията това, което съм знаела, е това, което инцидентно съм прочитала в списания. Вече след това, като започнах да уча медицина, изцяло тези неща (ги разбрах). Обществото налагаше един фалшив морал тези неща по-така… да се заобикалят, да не се дава гласност. Имало е действително момичета в този период, които са пострадали по един или друг начин.

Според майка ми очакванията към младите жени са били многобройни, „да бъде жената като шесторъкия Шива“:

да бъде образована, толкова не се наблягаше на вънишност, но разбира се е плюс да има привлекателна вънишност, но да не е получена с цената на козметика. Можеше да се гримира, но супер умерено, нефрапантно…, ненабиващо се на очи, но най вече (беше важно) да има професионална ориентация и оттам-насетне да бъде домакиня: да умее да чисти, готви, пере, да шие, да плете. Тогава беше гордост да се плетат какви ли не истории, на една кука, на две куки, да се шие,… жените се хвалеха една на друга: „ето аз какво съм избродирала“. Да бъде домакиня, но не само домакиня. Да има образование и да може да го практикува, а същевременно да умее да създаде семейство и то не семейство с идеята, че може да се разделят, а че ще са до гроб заедно, да възпитат деца…

Просто очакванията бяха огромни за жената. За мъжът се разбираше да работи, да има професия, предимно това. И да създаде семейство, и да се грижи. Да подсигури финансите, заедно с жената. Тогава не беше като сега – за това е водопроводчик, за другото- електотехник. Тогава мъжът се натоварваше от това да разбира всичко от тези т.нар. „мъжки работи“. И доста от мъжете ги умееха.

Други ярки спомени, които излизат наяве в хода на разговора ни, са тези, свързани с ограничения в облеклото, които са й налагани от семейството й и в училище. Тя помни как като много малка (6-7 годишна) пазарува бельо с баща си и той не позволява да купят момичешки потничета с панделка, защото казвал, че „тези неща са за дамите“. Разказва случай от училище, който показва, че страхът от наказание е бил основен инструмент за поддържането на социалните норми и очаквания спрямо младите хора:

Бях си зашила на ученическото палто една малка кожичка и те затвориха вратата, и дежурният учител каза: „Разшивай кожата и те пускаме или ти пишем пет неизвинени (отсъствия)“. И аз с пръсти съм изпокъсала тази кожа, защото при мисълта за 5 неизвинени…, при 5 неизвинени ти намаляваха поведението.

Като ти намалят поведението вече почват други санкции, те се водеха една след друга санкциите. Понякога не те допускат да продължиш в следващия клас, събира се педагогически съвет, имаше доста закани, заплахи. Еми, не съм пробвала да видя какво ще стане (ако направя нарушение). Не ги одобрявахме всичките неща, но ти няма какво да правиш. Това е като законово положение, това е и нищо друго. Нямаш вариант за избор. Нас, например, не ни пускаха с друг чорапогащник освен в бежов цвят, това бели, измислици…

Тогава се учеше и събота и ние прекарвахме 6 дни от седмицата в училище, през по-голямата част от деня, и за едната неделя какви дрехи ще имаш? Плюс това и като родителите са с ограничени възможности… Това е, на практика имаш един панталон и една блуза. Нас, момичетата, дори не ни пускаха в училище с панталони и през зимата. Чак последната година ни позволиха панталон, черен, и то под престилката, не над. Правила абсолютни.

Въпреки че общественият ред е оказвал огромно влияние върху майка ми и нейните връстници, друга история, която споменава и която очевидно й е направила огромно впечатление, тъй като съм я чувала много пъти в разказите за детството й, показва наличието на моменти, в които изразяването на индивидуалност дори и по символичен начин е било възможно:

Спомням си особено, че с майка ми бяхме отишли в един магазин ЦНСМ-е, беше нещо като западен магазин открит тук, в София. И аз много харесах едни бели ботушки, ама, чисто бели, много красиви бяха, с едни кожички. И тя не беше много съгласна, но ми ги купи. И като отидох в училище, те дори учителките страшно ги харесаха… и ме извикаха веднага в директорския кабинет и ми казаха на другия ден или да ги боядисам в черно, или да не идвам с тях. При мисълта тея красиви ботуши да ги боядисам в черно, не ходих с тях, ходих си със старите ботуши. Обувах ги само в неделя… Нямаше как да роптаеш. И да роптаеш, роптаеш си вкъщи.

Запознава се с бъдещия си съпруг през 1980 година. Било е ранна пролет, а тя работела като медицинска сестра във втора градска болница. Запознали се „случайно“, като се колебае да разкаже историята на запис. Той я бил харесал, искал й телефона, тя усетила, че не говори съвсем правилен български, а с по-меко произношение, което я впечатлило, тъй като по това време чужденците в България били най-често руснаци.

Така тя предположила, че е от „някоя руска република“, „още повече че“ той ходил официален, с костюми. Още при запознанството им тя го пита откъде е и когато той отговаря, че е палестинец, тя „изумява“: „Така ли? Арабин…? Оо, не, в никакъв случай!“. „Разбиранията“ за арабите по това време били много „лоши“. Смятало се, че арабските мъже искат да използват българските момичета и „след това през ум не им минава да се женят, да създават семейства (с българките).“ Има спомен, че по това време е имало много араби заради социалистическата политика, поради което били приемани без изпити за постъпване в учебните институти.

Майка ми разказва, че „през ум не й е минавало“ да се „занимава“ с този чужденец, но че той проявил упоритост и не се засегнал особено от нейната реакция, тъй като бил свикнал на отношението от страна на българите за времето, в което е бил студент в България. Разказът й е свидетелство за съществуващото отношение към чужденците и особено тези от арабски прозиход в този период:

Аз му дадох телефона си… Домашният си телефон му дадох, защото тогава нямаше джиесеми, но очаквах той въобще да не се обади, че само за една вечер е искал нещо да стане. Дадох му телефона, но аз заминавах на следващия или последващия ден на командировка (с група ученици – бел. Автора). Той ми даде телефона си и аз му дадох моя, и веднага си казах: „Ама, как можах да му дам истинския си телефон! Трябваше нещо да сменя цифрите.“ Но после си казах, че той си е търсил сигурно компания за вечерта и ще забрави.

И фактически той се обадил на другата седмица и майка му е вдигнала телефона, и му казала, че аз съм в командировка. Той я заблудил и се представил, че е колега, нали, и тя му казала в кое село съм на командировка, и той се беше появил там в центъра на селото, аз тогава го видях вече…

Много се шокирах и се изплаших как ще го възприемат околните. Ако им се представи, че е арабин, това ще бъде абсолютен шок. Нали ти казах, че не се възприемаха арабите насериозно, те се представяха доста лекомислено. Демек от мене ще се разочароват, че ето тая има познати, има връзки с чужденци.

Не се гледаше с добро око на тези, които контактуваха с чужденци… Ако контактуваха с американци, тогава ги преследваше полицията, защото имаше желязна бариера, а арабите ги допускаха, но се гледаше с по-такова око като на търговци, мошеници, хитряги…

 Смесените бракове като провокация към социалните норми и установения социален ред

Мохамад я впечатлява с интелекта си, с отношението, което проявява към нея и с високата си култура. Запознава го с майка си индиректно, когато заминава за море със сестра си и съпруга й:

На самата гара майка дойде да ни изпрати и дойде и той. И аз реших да мълча като комунист на разпит, да не му казвам името. Мълчах до последно… Но за зла беда тя си тръгна накрая с него и директно го е запитала как се казва и после вика, че само дето не е припаднала. Защото тя е очаквала, че той е българин, просто не е разбрала името.

Тогава ми изпрати една телеграма на морето и вика: „ама, Жане, той е арабин!“, с много удивителни беше тази телеграма си спомням. Не ми беше много приятно, но тя след това каза, че много говорили, че имали общи познати… Майка нали работеше в студентското общежитие и той познавал много сериозни хора там. Та, тя някакси бързо го прие.

Баща ми? Той трудно ги преживя нещата. Особено за имената. Той беше много щастлив, че ти се роди момиче, защото ако беше момче щеше да си с арабско име. На него не му казах директно, помолих майка да му предаде, за да размине бурята. Реагирал зле, както реагира цялото общество, там, където работех, и то хора интелигентни – лекари, професори… 

Смесените бракове като социално санкционирана практика

Очакванията й, че решението да встъпи в брак с Мохамад няма да бъде прието добре от другите, я провокират изобщо да не сподели плановете си за сватбата в работната си среда. Още веднъж тя делегира задачата другите да бъдат уведомени, като моли нейни колежки да съобщят на останалите. Новините бързо се разнасят и тя помни, че след като се връща на работа получава осъдителни коментари:

Казах им само, че ще се женя, но освен на две приятелки не бях казала кой е, откъде е. И на тези приятелки бях казала: „Сега е моментът, докато съм в отпуска да хвърлите бомбата.“ И то е било страшна бомба… Те са казали, че съм се оженила за палестинец и то едва ли не… И като отидох там, донесох да ги почерпя и донесох снимки от ритуалната зала, и те се бяха събрали там докторите, и обсъждаха, и единия вика: “Типичен арабин!“, и аз реших да надзърна. И надзърнах, и викам: „Ама, на кого викате „типичен арабин“? Този, който сочите, е типичен българин от Нова Загора и се казва Красимир, и нищо общо няма с арабите освен това, че ни е кум.“ (смее се)

Е, това е. Баща ти, нали, беше бял такъв, никой не допускаше… Тя и баба ти беше казала: „Аз половин час говорих с него и не разбрах, че е чужденец.“ Защото той в елементарния разказ говореше много гладко, като се развълнуваше и… Аз нямаше да разбера първоначално, че е чужденец, но той нещо се е вълнувал и акцентът му се усети.

И та тогава помня, че един професор каза: „Толкова ли нямаше българи у нашата страна, че ти да вземеш един арабин?“ И аз казах: „Е, добре, и какво му е толкова на този арабин? Вие имате ли представа, че той завършва аспирантура? Цялото му семейство са висшисти. Много интелигентен е, различава се в десетки отношения от много наши българи.“

Смесените бракове като дързост на въображението

Снежанка си спомня още много случаи, в които другите са й говорили, да не се омъжва за чужденец, като тези коментари са отправяни не само от по-близкия й кръг, но и в работата, и в институциите. За да се омъжи за Мохамад, тя трябва да получи позволение от политбюро:

Подадох молбата за брак и шефката на ритуалната зала каза: „И да сте бременна, няма да ви разрешат да сключите брак. Вие имате ли представа, че те раждат и идват, и пак не се разрешава?“ И тогава действително баща ти чрез неговия брат намериха един бивш партизанин, който вече се обади, иначе действително ако беше по-нормалния начин, 100% нямаше да стане.

(Ти имаше ли съмнения, че няма да се ожените?) Имах съмнения, че няма да получа разрешение, защото имах една колежка, която ходеше с негов приятел, и наистина беше бременна, и те подписаха в Сирия, и дойдоха тук след това. Тя тръгна уж за западните страни на екскурзия и бяха много сложни истории, едва ли не за бягство го таксуваха. И действително аз нямах никаква надежда, че по нормалния начин ще стане. И като отидохме тази жена толкова направо грубо се държа, а така се случи, че в последствие тя ни ожени даже.

Социалистическият ред властва над личността на много нива, включително и чрез стесняването на полето на обозримото, на това, което хората могат да си представят и да „дръзнат“ да пожелаят. Както става ясно от последните откъси, дързостта да позволиш на въображението си да те изведе извън рамките на това, което ти се налага да приемеш, по правило е обвързано с последствия.

Ограниченият избор и финалността на отказите, в случаите когато няма някой близък до режима, който да „удари едно рамо“, изграждат рамката, към която личността се напасва безропотно поради това, че е потопена в тази реалност без знание за съществуването на други, без възможността да си тръгне или да я промени. Питам майка си дали си е представяла, че може да дойде промяна, а тя е категорична: „Никога. Кой можеше да си помисли изобщо? Никой не си го представяше. Ти живееш от дете, от първи клас с тези норми, с тези изисквания, как може и да си помислиш, че може да има нещо по-различно. Това е.

Въображението и „дързостта“ да му се дава воля се ограничават и от липсата на информация. Според майка ми, информацията, която е била достъпна, най-често е касаела другите „соц-държави“. Както вече стана ясно, контактите с чужденци от „Запада“ са били забранени и са се преследвали от силите на реда. Но въображението не може да се развива в условия на единомислие, пък дори и то да е привидно. Това, което можем да си изфантазираме самостоятелно, обикновено е надграждане над това, което вече познаваме и сме преживели. В контакта с другите и техните светове черпим вдъхновение, което можем да впрегнем във въображението си. Затова и смесените бракове в периода на социализма имат особената функция да разбуждат въображението и да правят достъпни за личността нови проекции за лично и семейно щастие. Чрез тях символично се скъсква с нормата, предефинира се това, което е „немислимо“, в такова, за което човек може да се бори, дори и да не бъде увенчан с успех.

Смесените бракове като път към отварянето на границите, наложени от структурно ограничаващата реалност

Майка ми разказва, че въпреки първоначалното негативно отношение на семейството й към съпруга й, с времето роднините й са се „отворили“ за него. Тя самата дълго време е прикривала коментарите по негов адрес, за да не го „настройва“:

Аз дори и на него му казвах: „Виж какво, на хората им трябва време все пак да свикнат с тая мисъл, те не те познават тебе какъв си като човек, че не си мошеник, че си честен, трудолюбив, интелигентен. Това е събирателно, „арабин“. Много от вашите така се държаха действително.

(…) Не знам откъде се беше насадило мнението на повечето българи едва ли не, че те са като диваци, като маймуните, че (нямат) никаква култура, никакво възпитание.“

Смесеният брак на майка ми и баща ми в този смисъл е бил покана както към тях самите, така и към другите да преразгледат ценностите си и възприятията си за света поради сблъсъка с множество реални и имагинерни различия.

В българския контекст на налаган отвън и „отгоре“ и вътрешно интернализиран стремеж за хомогенност, тази различност първо се посреща със страх, предразсъдъци и нежелание за досег, но се трансформира в любопитство и желание за контакт, а в някои случаи и приемане. Така майка ми си спомня, че на сватбата й в София на 08.11.1981г. са дошли множество далечни роднини на баща й от гр. Павел Баня и гр. Казанлък, които са искали да присъстват на празненството поради неговата необичайност, „все едно бяха дошли мечка да видят“. По нейни спомени всички в ресторанта – сервитьори, готвачи и други – са проявили огромен интерес към „арабската сватба“, нищо че самата сватба е била съвсем „българска“, с традиционни обичаи като разчупване на погача, изпълняване на български хора и други.  Интересът на другите майка ми си обяснява с това, че сватби между българка и чужденец са били огромна рядкост по това време, „нещо нечувано“. По този начин смесеният брак „разчупва“ границите не само на въобразимото, но и на това, което е.

Смесеният брак съдейства за „отварянето на границите“ и в по-пряк смисъл. В социалистическия период на България пътуването зад граница е предмет на най-строг контрол и ограничения. След като се омъжва за баща ми, майка ми, която никога не е пътувала извън България преди това, решава да го придружи и заминава да живее първо в Йордания (1984-85), а после и в Алжир (1988-89). Много пъти съм я питала как е намерила куража да замине, без реално да знае къде отива. От историите й става ясно, че е имала съвсем минимална информация за тези държави и за културите им, макар че е познавала роднините на баща ми, които също са били студенти в България в този период. (Майка ми се е чувствала добре от факта, че баща ми е бил комунист и като такъв се е определял като атеист, както и че роднините му са били образовани и неособено консервативни.) Споделя, че е заминала, защото много е обичала баща ми и е смятала, че заради него ще свикне с непознатата култура.

Изкарването на задграничен паспорт е било съпътствано от много усложнения, които майка ми помни много живописно, тъй като са допринесли за много напрежение и стрес и за двамата:

Една година, след като се оженихме, той искаше да ме запознае с неговите роднини и в този момент… нищо, че бяхме женени, за да ми изкарат задграничен паспорт се изискваха изключително много декларации от ОФ организации, от работа, дори от телевизията, от пенсионни отдели (нищо, че съм била на двайсет и нещо), че не се оставят родители, които държавата да ги гледа… Какви ли не. Бяха безбройни документи. Като ти казвам, че аз като разбрах, лошо ми стана и му викам: „Кога ще ги извадя?“ Първо, че аз ходех на работа… Трябваше да обикаляш цяла София, да търсиш да ти издадат тоя документ, па оня документ… То ти казвам, бяха ги измислили какви ли не. И той тръгна, аз му дадох пълномощно и той ги направи.

И накрая в знак на радост и щастие ги забравил в един рейс. (Тази история) беше гротескна, толкова тъжна, че… Аз тогава бях на местото (бел. Автора: семейството на майка ми е имало едноетажна постройка в софийската местност Бункера). Ние нали там живеехме по едно време за два месеца, защото той искаше да бъде самостоятелен, а пък вкъщи… баба беше починала вече, но значи (бяхме) майка ми, брат ми с две деца, сестра ми с едно дете (в един апартамент с три стаи). Ние с него спяхме в кухнята на една кушетка, беше наистина трагично.

И отидохме за два месеца на местото и тъкмо беше направил документите, и си спомням, прибира се вечерта и от вратата е щастлив и вика на баща ми и на мен: „Татко, Жако, аз съм направил всичко! Всичките документи вече ги взех, в понеделник може да ги подадем, за да й издадат паспорта.“ И баща ми вика „Покажи ги да ги видя!“, той си беше любознателен и любопитко малко, и Мохи хваща: тука – папка, там, и ми вика: „Къде е папката?“ И аз му казах: „Ти току-що влизаш, каква папка?“ Той почна да търчи из двора, из градината, отваря на зайците… зайчарниците… и баща ми вика: „Той полудя ли, защо търчи там?“. А аз го питам: „Докъде я носеше? Спомни си докъде я носи“.  

Този епизод е много разтърсващ за майка ми и баща ми поради трудността, с която баща ми се е сдобил с всички необходими документи. За тяхно щастие папката бива предадена от шофьора на автобуса, в който баща ми я е забравил, и майка ми си спомня, че след като се връщат от Йордания, носят подарък на добрия самарянин. С това, обаче, не приключва „ходенето по мъките“ за сдобиването с паспорт. За да бъде мисията успешна отново се налага намеса от познати на по-големия брат на баща ми, който по това време е посланик на Палестина в България:

Тея пречки самото общество ги създаваше и те натоварваха, и ти се чувстваше все едно си стиснат за гушата, все едно си в някакъв затвор, от който няма мърдане. Самият строй го създаваше, защото когато вече отидох с всички тези документи, за да ми издадат паспорта…

Тогава не ставаше така както сега (да се извади паспорт) на гишетата… Викна ме директно началника там в задрганичното на „Мария Луиза“, на втория етаж, и ми каза: „Няма никакво значение, че сте омъжена. Ние не издаваме така лесно документи задгранични“.

И тогава пак се намесиха на брат му… там имаше един на партизаните към централния комитет и демек с натиск стана да се издаде вече паспорта. За тези два момента с жененето и с паспорта- това беше. Оттам насетне не е имало проблеми.

В Йордания двойката живее отделно от роднините на баща ми и си създава „собствен ред“. Майка ми си спомня, че е била приета „много мило“ и че не са й поставяни ограничения като чужденка, като самата тя все пак се е съобразявала с разбиранията на местните:

В Аман като бяхме на квартира, идвали са роднините му, но не сме живели в едно семейство, където да наложат тяхния си ред. Аз си живеех по моя си начин, буквално казано – български начин – и това не бих казала, че ги дразнеше. Аз бях приела такава политика, в моята къща се живееше по български, а когато ходех на гости се съобразявах с техните обичаи и традиции. В моята къща си ходих с блуза с къс ръкав, при тях обличах блуза с дълъг ръкав, защото те го смятат за разголено, ръцете да ти се показват. Отделно че и в къщи не съм палела пред тях, защото знаех, че те не си представят жена да пуши. Знаеха, че аз си пуша, но никога не ги дразнех.

Единствено когато реших да вляза в най-голямата джамия в Йордания, забравих как се казва, тогава леля му каза, че не мога да вляза с моето облекло и ми дадоха една дълга палестинска бродирана дреха с дълги ръкави и една като забрадка. Аз самата проявих желание, не бях влизала никога в джамия (…) Исках да видя какво имат в джамията и то… нищо интересно, защото не е като в нашите… да има картини, а знаеш – само килими и няколко надписа на арабски от Корана. Отвънка са много по-интересни минаретата…“

Тя успява да научи арабски разговорно, научава се да готви много арабски ястия, които продължава да приготвя и след окончателното си завръщане в България. Има топли отношения с роднините на баща ми, въпреки че не разбира всички местни практики и обичаи и държи да запази „българския“ начин на живот и извън граница. Смесеният брак за нея е не само начин да удовлетвори съкровената си нужда да бъде с човека, когото обича, но и да изследва степента, в която се идентифицира с различни аспекти на „българското“, както и да се докосне до други култури и световъзприятия.

Заключение

За смесените бракове по време на социалистическия период в България почти не съществуват исторически източници. Дълбочинните интервюта с хора, живели по това време и имащи отношение по темата, биха могли да запълнят празнините в съществуващите исторически знания и да ни разкрият цяло богатство от малко известни детайли за ежедневието, социалните отношения и възприятията, които едва ли можем да си набавим по друг начин. Биографичното не само има място в историята, но и й дава плът.

Като представител на поколението, родено след падането на социалистическия режим, аз нямам лични спомени от този период. Но като всички истории, предавани от уста на уста във времето, разказите на майка ми, с които съм отраснала, са както средство за описание на света такъв, какъвто го е преживяла индивидуално, така и своеобразен „портал“, чрез който можем да измерим пулса на колективните възприятия и преживявания на социализма.

 

Източници:

Gorenburg, D. (2006). Rethinking Interethnic Marriage in the Soviet Union. Post-soviet Affairs – POST-SOV AFF. 22. 145-165. 10.2747/1060-586X.22.2.145.

Krasteva, A. (2005) Immigration in Bulgaria, Publishing House “Imir”, Sofia.

Jeliazkova, A., Grigorov, V., Dimitrov, D. (2005) Immigrants from the Near and Middle East / 2005  Immigration in Bulgaria, Publishing House “Imir”, Sofia, p. 14-54

Sangster, J. (1994) Telling our stories: feminist debates and the use of oral history, Women’s History Review, 3:1, 5-28, DOI: 10.1080/09612029400200046

Smits J. (2010). Ethnic Intermarriage and Social Cohesion. What Can We Learn from Yugoslavia?. Social indicators research, 96(3), 417–432. doi:10.1007/s11205-009-9485-y

Potkonjak, S. (2012) The Indifferent, the Obedient, and the Adjusted: Three Women’s Narratives about Socialism in Croatia / 2012 Negotiating Normality: Everyday Lives in Socialist Institutions. New Brunswick, New Jersey: Transaction Publisher, Rutgers, 2012, p. 195-218.

 

Курсова работа на Маги Назер, студентка в магистърска програма „История на жените и половете“, Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Wanna add or share something?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s